Беше седнал на стола си , леко се поклащаше,
въздушните целувки само той знае на кого пращаше.
Успокояваше се мислейки, че много време му оставаше,
но не знае, че не той, него времето притежаваше.
Гледаше хората, усмивка и щастие те притежават,
дръпна бавно от цигарата и се зачуди как успяват.
Дали бяха глупави или знаеха някаква тайна,
може би бе загриженост, макар и малотрайна.
Тогава осъзна, въздъхна, изпусна пушека бавно,
смееше се над самотата си, макар и да не му беше забавно.
Не искаше другите да разбират, гордостта не му позволява,
въпреки, че болеше, все едно през вените му течеше лава.
Бавно умираше от вътре, болеста му беше такава,
колкото и да опитваше никое лекарство не го спасява.
Единственото което ще го спаси от живота суров,
е да почувства загриженост човешка и малко любов.
No comments:
Post a Comment